автор: арх. Ирина Ефтимова
Настоящото изследване има за цел да проследи развитието на системата по опазване на недвижимото културно наследство в България от възникването му до настоящия момент с цел: установяване на причините за състоянието на съвременната културно - историческа среда.
Въпреки изоставането на България от общоевропейските културни постижения през 19-ти век, в предвъзрожденския и началото на възрожденския период са регистрирани първите целенасочени дейности по опазване на културно-историческите материални следи. Иституционалната система за опазване на културното наследство в България възниква почти едновременно със законовата защита и регулация в сферата в цяла Европа.
Постепенно обаче, дейността по опазване в нашата страна изостава от европейските практики и тенденции в развитието си. Докато в европейската и световна практика чрез документи с международен обхват се утвърждават правила и регулации, които развиват в научно и хуманитарно отношение подхода и практиките за опазване на културното наследство, България изостава бавно, но устойчиво. Особен е периода на социалистическо развитие на страната, през който общата парадигма на комунистическата идеология, отричаща културното значение на предхождащите общества, довежда до съответно негативно отношение към материалните носители на същите.
Становището на автора е, че въпреки изминалите тридесет години от края на тази идеологическа фаза и съвременното състояние на нормативната база в областта, дейността по опазване на културно – историческото наследство носи белезите на този пердшестващ период, изразяващи се в полярното отношение на две основни части на разделеното ни общество. От една страна виждаме полу-прикрития комунистически нихилизъм по отношение опазване на следите на отминалите времена, а от друга – войнстващо фаворизиране на всяка материална среда от историческите епохи, основано по-скоро на идеологически отколко на обективно научни причини.
Ясно е, че и двете упоменати крайности са смислово неверни и за съжаление вредни.
Според съвременното национално законодателство “Oпазването накултурното наследство е системен процес на издирване, изучаване, идентификация, документиране, регистрация, консервация, реставрация и адаптация.”( Чл. 8. (1) (Изм. - ДВ, бр. 54 от2011 г.)). [1]
Настоящото изследване има за цел да обоснове три основни и крайно необходими принципа, които, изведени от историческото развитие на опазването и сравнението с европейската и световна практика, биха подобрили състоянието и развитието на съвременната културно - историческа среда, която обитаваме и която ще завещаем на децата си, а именно:
1. Създаване и узаконяване на режими на опазване;
2. Децентрализация на системата по опазване, включваща реорганизация на тромавите и неефективни административни процедури;
3. Осигуряване на обществен достъп до всички налични данни и архиви относно недвижимото културно наследство;
КРАТЪК ОЧЕРК НА РАЗВИТИЕТО НА ДЕЙНОСТТА ПО ОПАЗВАНЕ ВБЪЛГАРИЯ
От зараждането на дейността до Втората световна война: [2]
Първите стъпки в опазването в България са регистрирани още в края на 18-ти и първата половина на 19-ти век. Те са се случили в отговор на обществената необходимост за утвърждаване на крехката по това време българска национална идентичност. „Нетрябва да забравяме, че народа ни, благодарение на българското старинство(археология) възкръсна от онзи летаргичен сън, при който рискувал да не сесъбуди.”(Карел Шкорпил, ИВАД – 1921г.). [3]
Част от пионерите на опазването са велики фигури като Васил Априлов /1789-1847/, Г. С. Раковски /1821-1867/, Сава Доброплодни /1820-1894/, Петко Рачев Славейков /1827-1895/, руският общественик и учен Юрий Венелин /1802-1839/, унгарският художник Феликс Каниц /1829 -1904/, чешкият историк Константин Иречек /1854-1918/ и още много други. Всички те са оставили материални следи – гравюри, картини, книги и публикации, представляващи първата база данни относно културното нинаследство, която описва неговите характеристики и актуално състояние.
Така се създава и среда за формиране на първичната инстуционална система по опазване в България. Тя възниква веднага след Освобождението, когато през 1888г. е приет първият нормативен документ „Временни правила за Научни и Книжовни Предприятия”.
Първият български закон за опазване на културното наследство е обнародван две години по-късно, през 1890г. – „Закон за издирвание на старини и за спомагане на научни и книжовни предприятия”. През 1911г., на 18 февруари, в брой 37 на Държавен вестник е обнародван „Закон за старините”. С този закон се разширява значението на понятието „културна ценност”, която вече се приема като част от градската среда и структура.
Икономическото развитие на следвоенна България в началото на 20-ти век неминуемо се отразява на начина на живот и обитаването на средата. Градовете се разширяват и модернизират, но без обща концепция или ясна представа за културните ресурси. Това води до разрушаване на целостта на историческата среда както и на отделни елементи от нея. Във Варна например, поради факта, че централното градско ядро съвпада с територията на античния Одесос, има множетво сгради от 19-ти век и началото на 20-ти век с качества на архитектурно-строителни недвижими кутурни ценности, които са стъпили върху обекти от античността или средновековието.
Тези предпоставки провокират издаването на „Наредба - закон за запазване на старинните постройки в населените места” през 1936г., който има за цел да допълни действащата нормативна база, като добави нова градоустройствена ос в изучаването и съхраняването на наследството.
В началото на 20 век се създават множество археологически дружества - малки неформални общества, които обединяват археолози, историци, интелектуалци, общественици, учители, краеведи с общинтерес – културно-историческото наследство. Тези дружества се превръщат в отговорни носители на националната памет и имат голям принос в изследването, докуметирането и популяризирането на културното наследство на България, също така и във формирането на първите културни институти - музеи, библиотеки и учреждения. Появяват се и първите инвентаризирани сбирки и архиви, отнасящи се за културно-историческо наследство.
Във Варна на 3 юни 1888 г. с решение на Общински съвет е учреден музей към Градската библиотека, с експонати от първите археологически обходи на учители от варненската Мъжка гимназия под ръководството на Карел Шкорпил и Анание Явашов. През 1893 г., по висше нареждане, всички налични материали са изпратени в София, с цел-създаване на централен музей. През 1894 г. К. Шкорпил подема инициативата за уреждане на нова музейна сбирка. На 12 декември 1901 г. е учредено Варненското археологическо дружество (ВАД), което е инициатор на създаването на Варненски музей със собствена сбирка. Въпреки възникналите сериозни разногласия между местните градски дружества и София по въпроса имат ли право впровинцията да се създават музеи, на 5 юни 1902 г. Общинският съвет утвърждава проектоустава на Варненския археологически музей. Първоначално той се е помещавал в сутеренните помещения на Девическата гимназия, но на 11 юни 1906 г. е осигурено помещение на тавана на същата сграда и тържествено е открит варненския Окръжен музей. От там насетне започват системни ежегодни обходи, разкопки и спорадични дейности по консервация и реставрация на обектите на движимото и недвижимо културно наследство. Резултатите от тях са описани в периодичното издние „Известия на Варненското археологическо дружество”, които с известни прекъсвания се издават до 1964г. От тогава до ден днешен ежегодният бюлетин се нарича „Известия на народния музей - Варна”.
Стремежът за децентрализация на дейността по опазване е изразен още от Карел Шкорпил в VII-те Известияна Варненското археологическо дружество от 1921г.:
„Музеите имат значение не само в столицата, но и в провинциалните градове. От голяма важност е, щото дасе съхраняват старините там, където са били намерени. Така е във Франция, Гърция, Румъния и др. ...
Подробни сведения заборбата са напечатани в годишните отчети на нашето арх. дружество.” [3]
Една от основните прилики между сегашното състояние на системата по опазване и това от преди повече от 100 години е стремежът на централните органи за монополизиране на дейностите по опазване и пренебрегване на възрожденското вдъхновение, с което местните специалисти с различна квалификация - историци, археолози, изследователи, с помощтта наместни майстори са реализири на практика запазването на обектите на старините. В тази връзка, емоционалното наследство на местната общност и приемствеността в различните културни периоди са сериозно предимство, което Карел Шкорпил отчита и използва в своята практика.
След края на Втората световна война до 1991г.
Периодът от края на Втората световнавойна до 1991г. е белязан от натрапчивото присъствие на комунистическия режим. Новите градоустройствени концепции и сгради са безмилостно разполагани директно върху предхождащите културни слоеве, без да бъде зачитана културната стойност и богатата стратиграфия на средата.
Пример за това е сградата на Научно-технически съюзн /НТС/, построена през 1982г. върху трасето на елинистична крепостна стена, описана от видния варненски археолог проф.д-р Михаил Лазаров (1934-2006). След близо 30 години, през 2018г., екипът на РИМ-Варна с ръководител доц. д-р Валери Йотов, при спасителни разкопки открива предполагаемата южна порта на късноатничния Одесос. По-късно, отново при частна инвестиционна инициатива, в същата зона е открита и голяма християнска бализика датирана от V-VIв.
През този период се правят важни законодателни стъпки, които регулират дейността по опазване:
На 30 декември 1951 г. с 1608-мо Постановление на Министерския съвет „всички паметници на културата, които се намират в пределите на Народна република България и имат научно, историческо ихудожествено значение, се обявяват за общонародно достояние и се поставят под защита на държавата”[4]. През април 1969 г. се приема и Законът запаметниците на културата и музеите /ЗПКМ/, действал до 2009г.
Важен факт за този период е, че на 17 май 1956 г. България става пълноправен член на ЮНЕСКО и ратифицира голяма частот световната нормативна база. Във времето на тотална липса на връзка със свободния свят това е една огромна крачка към осъзнаване на всемирната ценност на нашето наследство.
От изключителна важност за периода е, че през 1957г. е създадена първата самостоятелна държавна институция за опазване на недвижимото културно наследство. Към Комитета за просвета и култура е основан Национален институт за паметниците на културата (НИПК), който е пряк предшественик на днешния Национален институт за недвижимокултурно налседство (НИНКН).
Създадени са регионални отделения за реставрация и консервация както към НИПК, така и при Окръжна дирекция "Културно - историческо наследство" на Окръжните съвети на градовете, които работят в тясна връзка с проектантскитеорганизации и музеите.
В този период, с изключителното участие на НИПК са въстановени множество исторически селища, селищни ансамбли и различни групови и едични паметници на културата. Основна характеристика на реставрациите от този период е незачитане на оригиналната материална субстанция на обекта като основен носител на автентичност. Масово се преизграждат компрометираните части на обектите със съвременни материали, без да се прави подробно документиране настроителните периоди и сигниране на новите части. Така се получава подмяна на автентичността на обекта, което според днешните научни доктрини в областта на опазването е недопустимо и значително намалява културната стойност на обектите.
Един от многото подобни примери във Варна е Ритуалният дом. В оригинал, това е бил комплекс от възрожденски сгради с неправилна планова схема, построени в съответствие с възрожденската градоустройствена структура на града. Автор на проекта за реставрация и адаптация е големият варненски архитект Камен Горанов. „Притиснат от конюнктурата, авторът експериментира, вън и вътре,свободна архитектурна разработка, като вариация на дадена тема. В тези случаи е възможно известно разминаване или отдалечаване от оригинала, което намалява историческата стойност на паметника. Въпреки това Дома на младоженците например сполучливо допълва ансамбъла отсгради по ул. Крали Марко.” („Арх.Камен Горанов”, биографична книга – 2018г., арх. О. Каменов) [5]
Запазените и възстановени сгради от този период, поставят въпроса дали съхранението им чрез принципите нат. нар. Романтична реставрация е достатъчна цена за загубената автентичност и истинност на обектите с културна стойност.
Една от основните разлики между сегашното състояние на системата по опазване и практиката от комунистическия период е пълната победа на централизирания подход, негласното незачитане или откровено непознаване на европейското и международно законодателство в тази област.
В годините след 1991г.
Падането на комунистическия режим през 1989г. и приемането на нова Конституция през 1991г. бележат началото на значителни промени. Формирането на демократично общество, както и възможността за интеракция на всички нива с останалия свят водят със себе си началото на един дълъг процес по усъвършенстване на инстуционалната база и практиката по опазванена културното наследство в България. Постановление №222/07.11.1991г. на МС, ДВ бр.95/19.11.1991г. за изменение и допълнение на Правилник за устройството и задачите на НИПК възражда "на хартия" стремежа за децентрализация на системата по опазвне. Целта е да се подходи към обектите интердисциплинарно, за да се постигне максимална ефективност при проектиране и изпълнение на консервационно-реставрационните работи.
През 2009г. е приет нов „Закон за културното наследство”, който има за цел да интегрира европейската правна рамка и добри практики по опазване на обектите на културното наследство. Важна стъпка в процеса по децентрализация има въстановяването на регионалните експертни звена към Министерство на културата и формиране на такива в общинската администрация. Повишеният обществен интерес към културното наследство като към обществен ресурс създаде среда за развитие на множество формални и неформални организации (НПО, фондации, различни групи в социалните мрежи и др.).
Във Варна към 2023г. съществува добре развита регионална система по опазване. През 2011г. е създаден Регионален инспекторат за опазване на културното налседство към Министерство на културата. През 2016г. е създаден отдел „Опазване на културното наследство” в Община Варна, въз основа на промяната в чл.17 ал. 3 в ЗКН от ДВ, бр. 52 от 2016 г., както и Обществен консултативен съвет по опазване на културното наследство към кмета на Общината. [1]
От 2013г. във ВСУ „Черноризец Храбър” се провежда Магистърска програма за опазване на културното наследство. В същия период се заражда малко общество от любители на историята и наследството – архитекти, историци, краеведи, писатели, фотографи и др., които формират Варненското историко-архитектурно дружество „Наследство” (организация с нестопанска цел, която осъществява различни дейности и инициативи за опазване и популяризиране на културното наследство на Варна). В последните години се появиха още няколко неправителствени организации, които са доста активни в популяризиране н наследството – „Таляна”, “VarnaSpaces” и др.
Така съставената структура изпълнява почти изцяло заложения в действащия Закон за културното наследство план за децентрализация. Тук обаче се поражда въпроса до колко е ефективна тази система за реалното ежедневно опазване на наследството.
Актуалното физическо състояние на обектите във Варна ясно показва, че описаните по-горе промени не допринасят достатъчно за ефективното опазване на обектите с културна стойност.
ПРОБЛЕМИ В ПРАКТИКАТА ПО ОПАЗВАНЕ НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО
Създаване нарежими за опазване
За огромна част от сградите – недвижими културни ценности не е ясно какво и колко може да се променя при евентуална намеса. Преценката е оставена в ръцете на малцина експерти, което дава възможност правилата да се определят субективно спрямо инвеститора или автора на проекта или спрямо съществуващите интереси за мястото, а не спрямо ценноста и спецификите на сградите.
За приключване на последната - трета фаза по предоставяне на юридическа защита на недвижимо културно наследство – „предоставяне на статут” е необходимо съответните обекти да имат изработени режими на опазване, които по същността си представляват конкретни предписания по отношение на допустими и недопустими дейности по намеса и перспективи на развитие. [1]
Във Варна значителното количество единични и групови архитектурно-строителни недвижими културни ценности, които съставляват повече от 90% от общия брой обекти на недвижимото културно наследство в града, не притежават съответните режими на опазване.
Фрапиращ пример е статута на Археологически резерват „Одесос“, който е групова НКЦ, заемаща обширна зона в централната част на Варна, с богата стратиграфия и културно разнообразие. Най-ранните обекти спадат към елинистичната епоха и се свързват със създаването на древния Одесос.
Резерватът е деклариран с разпореждане на Министерски съвет №76/21.05.1974 като „Архитектурен и археологически резерват ОДЕСОС“. Съществува документ с претенции за определяне на граници и режими: „Инструкция №1 за особения режим на застрояване, благоустрояване и опазване на архитектурния и археологически резерват ОДЕСОС – ВАРНА“ от 1975г., чиито разпоредби са безкрайно остарели и неприложими към настоящия момент.
Тихомълком архитектурната субстанция отпада, защото в Приложение към чл. 50, ал. 3 на ЗКН от 2016г. Резервата е записан като: Археологически резерват „Античен град Одесос - Варна“, с което Инструкция №1 стана юридически неприложима.
По този начин центъра на Варна остана без ясно разписани правила и граници на допустимите намеси, което е една от основните причини за стоителство без обща концепция и принципи.
Липсата на режими води до два сериозни порока при администрирането на архитектурно-строителните недвижими културни ценности:
· Собствениците (както оригиналните, такаи нови такива) нямат представа какво е и какво не е допустимо да се прави по техните собствени имоти. В болшинството от случаи, едри инвиститори придобиват собственост върху сгради - НКЦ, представяйки си, че ще им бъде разрешено да реализират модерни идеи с безгранични намеси. От тук насетне започват полузаконни и/или незаконни действия за постигане на предпоставените от тях цели;
· При съгласуване на проекти за намеси в Министерство на културата, липсва единен критерий за оценка на предлаганите пректи. Споменатият по-горе натиск от страна на собствениците е пропорционален на възможностите им. В този смисъл, пробиви в администрацията са много по-възможни за собствениците с големи (финансови и политически) възможности, а по правило те притежават обекти с по-високи ценностни характеристики. Собствениците с по-малки възможности, в повечето случаи притежават НКЦ с по-ниски ценностни характеристики, а при съгласуване на инвестиционни намерения им се предявяват изисквания, като че ли притежават Cathédrale Notre-Dame de Paris.
· Комбинирани, изброените два порока предпоставят обективни възможности за законово (съгласувано) увреждане на обекти на културното наследство с високи ценностни характеристики, избирателен субективен подход, корупция и разрушаване авторитета на цялата система на опазване.
Ако системата за предоставяне на статут бъде завършена в съответствие с изискванията на Закон за културното наследствоот 2009г.: [1]
· Съгл. чл. 68, ал. 2 от ЗКН, режимите за опазване ще бъдат вписани в кадастралните документи на съответният имот и още при попупката на сграда – недвижима културна ценност ще бъде ясно какво е възможно и какво – не като евентуална намеса;
· Изискванията към инвестиционните инициативи ще бъдат съобразени пропорционално със степента на културно-историческа, устройствена и научна ценност.
· Процесът на съгласуване ще се обективизира до голяма степен, като се избегнат негативните свързани практики;
· Ще стане възможно децентрализиране на системата за съгласуване на инвестиционните намерения и последващия контрол по опазване на НКЦ, което ни води към нуждата от решаване на следващия проблем:
Децентрализация
Според националната нормативна уредба и според всички ратифицирани международни документи, опазването на културното наследство следва да се върши основно на регионално ниво. В България през 2016г. беше направен плах опит за създаване на регионални структури, но доброто намерение се срути под тежестта на централната администрация. И към момента: ЗАКОН ИМА, ДЕЦЕНТРАЛИЗАЦИЯ – НЯМА.
В Закона за културното наследство (чл.3, ал.1, т.2.), принципа на децетнрализация, не случайно е посочен на второ място по важност, веднага след равнопоставенността. В много от развитите страни в Европа, този принцип е вече устойчиво приложен и работи изключително добре.
За съжаление в нашата страна, този законодателен принцип липсва. По много причини, децентрализацията на дейностите по опазване на културното налседство са концентрирани в ръцете на централната държавна власт (Министерство на културата и неговите поделения), което довежда до мудност и ниска ефективност напроцедурите, а от там – до дезинтересиране на бизнеса и местните органи на управление.
Като фрапиращ ежедневен пример могат да се отбележат множеството собственици на сгради- НКЦ, които всяка есен имат нужда да пренаредят керемидите на собствените си къщи. За целта, съгласно българското законодателство, тази дейност е квалифицирана като „текущ ремонт“ и съгл. чл.151, ал. 2:
„За недвижими културни ценности в техните граници и охранителни зони дейностите по ал. 1 (текущ ремонт) се изпълняват след съгласуване по реда на Закона за културното наследство.“, а срокът съгл. чл. 84, ал. 1 от ЗКН за съгласуване на всички видове техническа документация е четири месеца. Когатосо бственикът подаде искане за пренареждане на керемидите си в началото на дъждовния сезон (за Варна - месец октомври), ще получи съгласуване от Министерство на културата през месец януари (ако не бъде забравено или изгубено). През януари никой не пренарежда керемиди.
И така, година след година, до пълното разрушаване насградата или до пренареждане на керемидите в противоречие на действащото законодателство.
Емблематичен пример за административния хаос е наличието на 30-годишна „Дупка” в центъра на Варна. Тя представлява цял квартал, който във времето е бил обект на множество разработки, конкурси, частни и публични инициативи. Намира се в централното историческо ядро на града. Тук е разкрита най-ранната от крепостните стени на древния Одесос, датирана от IVв. пр. н. е., останки от сгради и втора крепостна стена от късната античност от IV–V век. Върху тези археологически структури са съществували сгради декларирани като паметници на културата (според ЗПКМ). През 1986г. тези сгради са били незаконно съборени, въпреки техния статут.
Към днешна дата, имотът е в съсобственост между общинско дружество и частен инвеститор. Неглижирайки научната и екпозиционна стойност на археологическите структури, общинската част работи като платен паркинг покрит с бетон, който е закрил и разрушил огромна част от археологическите обекти. Запазени са двете по-крупни структури – в южната и северната част на имота, като по-ранната стена, която носи по-висока културна стойност е в критично състояние – обрасла с диви орехи и ниска растителност.
През 2019г. частният собственик започва инвестиционна инициатива. Поради голямата социална, устройствена и икономическа значимост обектът беше разглеждан на Експертен съвет по устройство на територията, Консултативен съвет по опазване на културното наследство към кмета на Община Варна, както и на обществено обсъждане с колегията от КАБ и САБ. Със забавяне, с повече от година, след внасянето в МК, обекта беше разгледан от Специализиран експертен съвет за опазване на недвижимите културни ценности - СЕСОНКЦ, към Министерство на културата. Към момента - още година и половина по-късно, няма конкретно решение по случая. След всички тези процедури, центърът на гр. Варна все още се нарича „Дупката“, а и така изглежда.
Ако органите по съгласуване и контрол са местни, болшинството от тези и подобни проблеми вероятно ще бъдат разрешени в приемливи срокове.
С промените в ЗКН от 2016г. беше направен опит да се създадат Регионални звена по опазване на културното наследство (чл. 17, ал. 3от ЗКН), които в противоречие с разпоредбите на ЗКН и до момента не фунционират в пълните рамки на законовите си правомощия. В гр. Варна, беше създадено такова звено в рамките на общинската администрация, но то няма нужните права, поради факта, че вече шеста година не е получило лиценз от Министерство на културата да съгласува проекти.
Осигуряване на обществен достъп до всички налични данни и архиви:
Според РАМКОВА КОНВЕНЦИЯ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА ЗА ЗНАЧЕНИЕТО НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО ЗАОБЩЕСТВОТО (27.10.2005г.) "Страните се задължават да разработят употребата на цифрови технологии за улесняване достъпа до обекти на културното наследство и произтичащите от него ползи"[6]
В РЕЗОЛЮЦИЯ ЗА ИНТЕГРИРАН ПОДХОД КЪМ КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО НА ЕВРОПА (от 8 септември 2015 г.), на Европейския парламент: „Подчертава потенциала на цифровизацията на културното наследство, както инструмент за съхраняването на нашето минало, така и като източник на възможности за образование и научни изследвания, създаване на качествени работни места, по-добро социално приобщаване, по-широк достъп на хората с увреждания или хората, живеещи в отдалечени райони, и устойчиво икономическо развитие;” [7]
Съгласно чл. 19 ал. 1, т.6 от Закона за културното наследсвто: НИНКН „води публичен регистър на недвижимите културни ценности, включително в електронен вид, поддържа национален документален архивен фонд, включително в електронен вид и организира информационен център.” [1]
Както е видно от горното, националното законодателство е синхронизирано с европейското такова, но за съжаление не се изпълнява.
В момента документалните архиви относно недвижимотокултурно наследство в България са пръснати на множество места и такова нещо като Национален документален фонд съществува само на хартия, а публичен и дигитален такъв не съществува въобще.
В архива на Община Варна се намират стотици чертежи и документи от периода 1899г. - 1944г. Между тях са и уникалните творби на големи майстори като арх. Антон Франгя, арх. Никола Лазаров, арх. Стефан Венедикт Попов, арх. Дабко Дабков и много други. Налични са не само оригинални архитектурни проекти, но и всички видове строителни книжа и административни документи.
Физическото състояние на документалния архив е аварийно. Той се съхранява в Община Варна, в окъсани и препълнени картонени папки. Подредбата и систематизирането са осъществени чрез надписи с химически молив върху фините платна и разпадащата се хартия.
Крайно належаща е нуждата от осигуряване на адекватно съхранение и реставриране на всички материали. Ако тези мерки не се вземат, уникалните архиви на историческото и художествено минало на град Варна са обречени.
Изключително нужно е също информацията да е обществено достъпна, за да може да бъде използвана пълноценно при евентуални инвестиционни инициативи, при различни намеси в средата или при научни и любителски проучвания.
Тук можем с гордост да посочим добрият пример от Варна – Информационен регистър на варненското недвижимо културно наследство varnaheritage.com. Той представлява общественодостъпна база данни, систематизирана според българската нормативна база и утвърдените начини за документиране и архивиране на недвижимото културно наследство. Създаден е от варненци (част от които е и авторът на статията), на доброволни начала. Разработката има за цел да информира всички заинтересовани страни в процеса по опазване на културното наследство. Предоставя лесен и бърз достъп до информация относно юридически статут, категоризация, функции, собственост, техническо състояние, както и хронологично развитие от началото на 20-ти век до днес за общо 660 сгради, 7 чешми и 105 археологически обекта, проследено в графични материали, архиви и авторски снимки от 2015г. и 2020г. Целта е да се улеснят и оптимизират процесите по инвестиционни намерения в историческата среда на град Варна и да бъде тя съхранена за бъдещите поколения, заедно с историята на хронолигичното й развитие.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
Класическата дефиниция за устойчиво развтие, възприета от ЕС и българскотозаконодателство е дадена през 1987г. от Г.Х.Брундланд и гласи: „Устойчивото развитие е развитите, коетоотговаря на нуждите на настоящето, без да отнема възможността на бъдещитепоколения да посрещат своите собствени нужди.” [8]
В смисъла на горното, поуките от прегледа на историята на опазване накултурното наследство налагат съдаване на режими на опазване, практическа децентрализация, дигитализация и публичност на архивните данни. Всичко това е важно не само за дейностите, които упражняваме в тази област днес, но и представлява морална отговорност пред нашите наследници.
БИБЛИОГРАФИЯ:
[1] ЗАКОН ЗА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО, в сила от10.04.2009 г.
[2] ДИСЕРТАЦИОНЕНТРУД ЗА ПРИСЪЖДАНЕ НА ОБРАЗОВАТЕЛНАТА И НАУЧНА СТЕПЕН „ДОКТОР” по научнаспециалност 02.17.02. „Опазване, реставрация и адаптация на паметниците на архитектурата”,на проф. д-р арх. Йорданка Кандулкова
[3] VII. Известия на Варненското археологическо дружество – 1921г.
[4] 1608-мо Постановление наМинистерски съвет от 30 декември 1951г.
[5] „Арх.Камен Горанов”,биографична книга – 2018г., автор: арх. Огнян Каменов,
[6] РАМКОВАКОНВЕНЦИЯ ЗА СЪВЕТА НА ЕВРОПА ЗА ЗНАЧЕНИЕТО НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО ЗАОБЩЕСТВОТО (27.10.2005г.)
[7] В РЕЗОЛЮЦИЯЗА ИНТЕГРИРАН ПОДХОД КЪМ КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО НА ЕВРОПА (от 8 септември 2015г.), на Европейския парламент
[8] Доклад Брундланд на Обединените нации, публикуван през октомври 1987г.
